ИК Хермес пуска бестселър в милионен тираж
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
НАБЛЮДАВАМ ТЕ
от Тереза Дрискол
Обем: 320 стр.
Цена: 15,95 лева
ISBN 978–954–26–2129–4
Превод: Стоянка Сербезова-Леви
Бестселър, преведен на 20 езика и продаден допълнително от милион екземпляра
Очаквайте от 25 януари!
За книгата
Допуснах неточност. Вече го знаех.
Направих го само поради това, което чух във влака. Как щяхте да се чувствате вие на мое място?
Из „ Наблюдавам те “
Ела е собственичка на дребен цветарски магазин, прочут с ексцентричните си букети. Докато пътува във влака за Лондон, тя става несъзнателен очевидец на запознанството на две тийнейджърки с двама млади мъже. Те се уговарят вечерта да посетят известен лондонски клуб. Когато обаче дочува, че мъжете преди малко са излезли от пандиза, Ела стартира да се тормози. Но тъкмо когато се кани да се намеси, свободното държание на едното момиче – Сара, я възпира. На идната заран научава от новините, че другото – красивата Ана – е изчезнало.
Година по-късно Ана към момента е в неопределеност. Ела изпитва възприятие на виновност. Тя обаче не е единствената, която не може да не помни случилото се. Получава заплашителни картички, които я карат да се опасява за живота си. Сара не е споделила цялата истина за злощастната вечер, нейните родители също крият секрети.
Някой знае къде се намира Ана.
Някой следи Ела и изчаква подобаващия миг, с цел да я накара да си плати…
За създателя
По време на двайсет и петте си години като публицист – през петнайсет от които е водеща на новинарските излъчвания на Би Би Си – Тереза Дрискол отразява тъмната страна на живота.
Тя е разтърсена от последствията, които закононарушенията оказват върху околните, приятелите на жертвите и очевидците, по тази причина взема решение да сложи точно техните прекарвания в основата на романите си.
Тереза живее в живописния град Девън със брачна половинка си и с двамата им сина. Тя също по този начин написа женска прозаичност и романите й са преведени на повече от 20 езика.
Интервю с Тереза Дрискол
Разкажете ни повече за себе си…
От дребна обожавах да чета и постоянно си измислях разнообразни истории, даже цели романи. Голямата ми фантазия беше да видя името си върху корицата на книга. Но също по този начин бях нетърпелива и рядко довършвах започнатите текстове. За страдание, това е постоянно срещан проблем и на порасналите създатели. Ние, изобретателните хора, непрестанно имаме нови хрумвания, само че е нужна дисциплинираност, с цел да доведем плановете си до дъно. Дисциплина и доста работа.
Дълго време си представях, че ще повеждам типичния за писателите бохемски метод живот. Но една кариерна консултация в учебно заведение ме насочи към нещо надалеч по-практично – публицистиката. Започнах работа в локалния вестник и пишех на свободна процедура за националните медии. Толкова ми харесваше! Но желаех да пребивавам в Лондон, а там е доста мъчно да започнеш работа в печатна медия. Тогава се появи опция да се включа в екипа на една от лондонските малките екрани. Постепенно започнах да върша репортажи и най-после станах водеща на новините.
Харесвах работата си, само че не спирах да се схващам преди всичко като публицист и да мисля за бъдещите си книги. Минаха 10 години, преди издаването на първия ми разказ да се трансформира в действителност. Надявам се, че това ще даде прегледен образец за синовете ми, че не трябва да се отхвърлят от фантазиите си.
Романът ви „ Наблюдавам те “ се трансформира в б естселър, преведен на 20 езика и продаден допълнително от милион екземпляра. Споделете ни малко повече за него…
Веднъж, до момента в който пътувах за Лондон, двама млади мъже – носеха по една черна найлонова торба за боклук – се качиха във влака. Когато разбрах от кое място идват, бях леко обезпокоена и мощно заинтригувана. По време на пътуването не се случи нищо извънредно, само че въображението ми незабавно се развихри. Какво щеше да стане, ако…
Тогава работех върху няколко плана, по тази причина написах роман. Толкова се бях вживяла в облика на основната героиня Ана, че тя като че ли ме преследваше. Осъзнах, че би трябвало да разпростра историята й в разказ.
Работила съм като публицист дълги години и постоянно ме е вълнувал въпросът за въздействието на закононарушението освен върху почтените жертви, само че и върху очевидците. Толкова доста житейски драми! Може би заради тази причина концепцията не ми даваше мира. Когато най-сетне се върнах още веднъж към нея и обликът на Ела стартира да се оформя, взех решение, че би трябвало да насоча вниманието си освен към фамилията на Ана, само че и към нейното семейство. Така се роди „ Наблюдавам те “.
Преди това бях написала два дамски романа, които се продаваха обичайно, само че не пожънаха кой знае какъв триумф, по тази причина не чаках тази книга да се трансформира в бестселър. Правата за екранизиране на „ Наблюдавам те “ на хинди са продадени. Водим договаряния и за правата на британски език, тъй че е допустимо романът да се трансформира във филм или сериал… Все още не мога да допускам.
Споменахте, че пишете в разнообразни жанрове. Имате ли желан измежду тях? И какъв е креативният ви развой?
Обичам да пиша и дамски романи, и психически трилъри. За мен е значимо героите, техните страсти и развиване да са в главната на книгата. Затова, в който и от двата жанра да пиша, постоянно стартирам с тематиката, а по-късно идва ред и на героите.
Имам си кабинет вкъщи и когато работя, се затварям в него с чаша хубаво кафе. В стаята е изцяло безшумно – не чувам музика. Потапям се в света на героите си и стартирам. Може да звучи необичайно, само че схващам всеки персонаж като автентичен човек, който ми споделя историята си.
Важно конкретизиране е, че писането е работа – даже да ти доставя наслаждение. Хубавото е, че не би трябвало да вървиш в офиса или да следваш избрана от различен стратегия за деня. Но основаването на разказ е съществено начинание. Всеки път, когато стартира нова книга, се усещам по този начин, като че ли съм застанала в подножието на планина, която би трябвало да изкача. Тогава се появяват подозренията и би трябвало да разгадавам на самодисциплината си и да работя крепко, до момента в който завърша историята. Хората постоянно се учудват какъв брой доста часове обричам на текста – изключително когато коригирам.
Кой (или какво) ви въодушевява, с цел да се посветите на такава трудоемка задача?
Добротата и решителността са двете качества, на които се удивлявам най-вече у другите. Искам да дам образец на децата си да бъдат непрекъснати в преследването на задачите си, както бях аз с писането. Но най-важното си остава да бъдем положителни към другите и към себе си.
За страдание, работата ми като публицист ме срещна с доста положителни хора, на които са се случили ужасни неща. Това обаче ми сподели какъв брой резистентен и самоуверен може да бъде човек, без значение от компликациите, пред които е изправен. Възхищавам се на силата на човешкия дух и се пробвам да го покажа в книгите си.
Намирам ентусиазъм на всички места към мен и във всеки човек, който срещам, всяко място, което посетя. Всички прекарвания ме учат на нещо, което прибавя повече дълбочина в книгите ми. Разбира се, в никакъв случай не пиша за действителни хора, само че употребявам всичко, което съм научила от житейския си път, с цел да основа реалистични облици.
Какъв съвет бихте дали на човек, който желае да бъде по-креативен или да последва стъпките ви като публицист, водещ или публицист?
На първо място – вярвайте в себе си, следвайте пристрастеността си и не спирайте! Пишете всеки ден, в случай че можете. Писателският гений е като мускул – нуждае се от извършения. И в никакъв случай не приемайте отхвърлянето като завършек на всичко. Това е просто затруднение, което да ви накара да потърсите нов път към задачата.
Откъс от „ Наблюдавам те “ от Тереза Дрискол
Юли 2015 година
Свидетелката
Ще ви задам един въпрос: какво бихте си помислили, в случай че видите двама мъже, които се качват във влака, и всеки от тях държи в ръце черна найлонова торба за боклук с незнайно наличие? Като майка на младеж, предстоящ на глоба поради нарушение на разпоредбите за сигурност в стаята си, си помислих: „ Не можахте ли да намерите подобаваща чанта, момчета? “
Те бяха гръмогласни и превъзбудени – щурееха по този начин, както щуреят мъжете на възраст сред двайсет и трийсет години. Качиха се във влака в последната минута, което накара пазача на перона да надуе яростно свирката си. След като си поиграха с автоматизираната врата – отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, което явно им се стори доста занимателно, заеха двете места до стойката за багаж. После видяха двете девойки от Корнуол, спогледаха се многозначително и се реалокираха на седалката зад тях.
Усмихнах се. Не си мислете, че съм сухарка. И аз съм била млада.
Наблюдавах девойките, които внезапно притихнаха сепнато. Едното от тях се ококори и погледна към приятелката си. Да, единият от мъжете беше удивително хубав – приличаше на модел или на член на музикална група. Спомних си това изключително чувство в стомаха.
Сигурно ви е познато.
Ето за какво въобще не бях сюрпризирана, нито възмутена, когато момчетата се изправиха на крайници и красавецът се наведе над облегалката на седалката, „ чудейки се дали девойките не биха желали да им донесе нещо от вагон-ресторанта, защото щял да отскочи до него “.
Запознанство, хилене и танцът стартира.
След двете кафета и четирите бири момчетата към този момент се бяха включили към девойките. Четиримата седяха задоволително покрай мен, с цел да мога да чувам диалога им. Знам, знам. Не би трябвало да го върша, само че към този момент загатнах за това. Не забравяйте, че бях отегчена. А те разговаряха на всеослушание.
Момичетата повтаряха нещата, които бях научила от бърборенето им. За първи път пътуваха сами за Лондон. Това бе подарък от родителите им по случай завършването на образователната година. Имаха резервирана стая в един на ниска цена хотел, билети за „ Клетниците “ и бяха извънредно разчувствани.
– Шегувате ли се? Досега не сте ходили сами в Лондон? – Карл, момчето, което приличаше на член на музикална група, бе изумен. – Лондон е рисково място, девойки. След като излезете от театъра, не би трябвало да пътувате с метрото. Хванете такси. Чувате ли ме?
Карл ми ставаше все по-симпатичен. Той предложи на девойките няколко магазина, а също и един клуб, където щяха да бъдат в сигурност, в случай че желаят да послушат прилична музика и да потанцуват след спектакъла. Написа името на клуба на едно листче. Познавал телохранителя.
– Кажете му, че сте мои приятелки.
Ана, по-високото от двете девойки, се зачуди за какво мъжете носят тези черни торби. Изпитах скрито удовлетворение поради този въпрос, защото самата аз бях любопитна, и се усмихнах, предчувствайки метода, по който тя щеше да стартира да им се присмива: „ Всички момчета са идентични. Толкова сте небрежни. Всъщност с какво се занимавате? “
Но не стана по този начин.
Оказва се, че двамата млади мъже преди малко са излезли от пандиза. Черните торби съдържаха персоналните им вещи…
А на идната заран в хотела…
Първо включих тв приемника, а след това чайника. И той настъпи. Мигът, който застива, преди да продължи, излизайки отвън стаята и отвън града. Отрязъкът от време, в който съзнавам, че животът ми в никакъв случай повече няма да бъде същият.
Абсолютно в никакъв случай.
Предишната нощ бях изключила звука на тв приемника, до момента в който гледах филм със надписи, с цел да не тормозя хората в прилежащите стаи. Но не изпитвах никакви подозрения по отношение на фотографията, която бе от страницата й във Facebook. Тя бе красива. Зелените й очи блестяха, а русата й коса се спускаше на талази върху раменете й. Разпознах остров Сейнт Майкъл зад нея.
Тялото ми като че ли се бе отдръпнало обратно – минало бе през възглавницата, през таблата на леглото и през стената, и към този момент гледах екрана отдалече. Екрана, върху който пробягваха отвратителните, злокобни думи: „ Безследно изчезнала… Ана… Безследно изчезнала… Ана… “. Чайникът засвири яростно и запрати облаци от пара към огледалото, до момента в който организирах въображаемо телефонните диалози.
С полицията. С Тони.
Мрачна и смразяваща поредност от комплицирани думи. И нито една от тях не бе безапелационна.
„ Трябва да ми повярвате, че имах намерение да се обадя… “
п редставя
НАБЛЮДАВАМ ТЕ
от Тереза Дрискол
Обем: 320 стр.
Цена: 15,95 лева
ISBN 978–954–26–2129–4
Превод: Стоянка Сербезова-Леви
Бестселър, преведен на 20 езика и продаден допълнително от милион екземпляра
Очаквайте от 25 януари!
За книгата
Допуснах неточност. Вече го знаех.
Направих го само поради това, което чух във влака. Как щяхте да се чувствате вие на мое място?
Из „ Наблюдавам те “
Ела е собственичка на дребен цветарски магазин, прочут с ексцентричните си букети. Докато пътува във влака за Лондон, тя става несъзнателен очевидец на запознанството на две тийнейджърки с двама млади мъже. Те се уговарят вечерта да посетят известен лондонски клуб. Когато обаче дочува, че мъжете преди малко са излезли от пандиза, Ела стартира да се тормози. Но тъкмо когато се кани да се намеси, свободното държание на едното момиче – Сара, я възпира. На идната заран научава от новините, че другото – красивата Ана – е изчезнало.
Година по-късно Ана към момента е в неопределеност. Ела изпитва възприятие на виновност. Тя обаче не е единствената, която не може да не помни случилото се. Получава заплашителни картички, които я карат да се опасява за живота си. Сара не е споделила цялата истина за злощастната вечер, нейните родители също крият секрети.
Някой знае къде се намира Ана.
Някой следи Ела и изчаква подобаващия миг, с цел да я накара да си плати…
За създателя
По време на двайсет и петте си години като публицист – през петнайсет от които е водеща на новинарските излъчвания на Би Би Си – Тереза Дрискол отразява тъмната страна на живота.
Тя е разтърсена от последствията, които закононарушенията оказват върху околните, приятелите на жертвите и очевидците, по тази причина взема решение да сложи точно техните прекарвания в основата на романите си.
Тереза живее в живописния град Девън със брачна половинка си и с двамата им сина. Тя също по този начин написа женска прозаичност и романите й са преведени на повече от 20 езика.
Интервю с Тереза Дрискол
Разкажете ни повече за себе си…
От дребна обожавах да чета и постоянно си измислях разнообразни истории, даже цели романи. Голямата ми фантазия беше да видя името си върху корицата на книга. Но също по този начин бях нетърпелива и рядко довършвах започнатите текстове. За страдание, това е постоянно срещан проблем и на порасналите създатели. Ние, изобретателните хора, непрестанно имаме нови хрумвания, само че е нужна дисциплинираност, с цел да доведем плановете си до дъно. Дисциплина и доста работа.
Дълго време си представях, че ще повеждам типичния за писателите бохемски метод живот. Но една кариерна консултация в учебно заведение ме насочи към нещо надалеч по-практично – публицистиката. Започнах работа в локалния вестник и пишех на свободна процедура за националните медии. Толкова ми харесваше! Но желаех да пребивавам в Лондон, а там е доста мъчно да започнеш работа в печатна медия. Тогава се появи опция да се включа в екипа на една от лондонските малките екрани. Постепенно започнах да върша репортажи и най-после станах водеща на новините.
Харесвах работата си, само че не спирах да се схващам преди всичко като публицист и да мисля за бъдещите си книги. Минаха 10 години, преди издаването на първия ми разказ да се трансформира в действителност. Надявам се, че това ще даде прегледен образец за синовете ми, че не трябва да се отхвърлят от фантазиите си.
Романът ви „ Наблюдавам те “ се трансформира в б естселър, преведен на 20 езика и продаден допълнително от милион екземпляра. Споделете ни малко повече за него…
Веднъж, до момента в който пътувах за Лондон, двама млади мъже – носеха по една черна найлонова торба за боклук – се качиха във влака. Когато разбрах от кое място идват, бях леко обезпокоена и мощно заинтригувана. По време на пътуването не се случи нищо извънредно, само че въображението ми незабавно се развихри. Какво щеше да стане, ако…
Тогава работех върху няколко плана, по тази причина написах роман. Толкова се бях вживяла в облика на основната героиня Ана, че тя като че ли ме преследваше. Осъзнах, че би трябвало да разпростра историята й в разказ.
Работила съм като публицист дълги години и постоянно ме е вълнувал въпросът за въздействието на закононарушението освен върху почтените жертви, само че и върху очевидците. Толкова доста житейски драми! Може би заради тази причина концепцията не ми даваше мира. Когато най-сетне се върнах още веднъж към нея и обликът на Ела стартира да се оформя, взех решение, че би трябвало да насоча вниманието си освен към фамилията на Ана, само че и към нейното семейство. Така се роди „ Наблюдавам те “.
Преди това бях написала два дамски романа, които се продаваха обичайно, само че не пожънаха кой знае какъв триумф, по тази причина не чаках тази книга да се трансформира в бестселър. Правата за екранизиране на „ Наблюдавам те “ на хинди са продадени. Водим договаряния и за правата на британски език, тъй че е допустимо романът да се трансформира във филм или сериал… Все още не мога да допускам.
Споменахте, че пишете в разнообразни жанрове. Имате ли желан измежду тях? И какъв е креативният ви развой?
Обичам да пиша и дамски романи, и психически трилъри. За мен е значимо героите, техните страсти и развиване да са в главната на книгата. Затова, в който и от двата жанра да пиша, постоянно стартирам с тематиката, а по-късно идва ред и на героите.
Имам си кабинет вкъщи и когато работя, се затварям в него с чаша хубаво кафе. В стаята е изцяло безшумно – не чувам музика. Потапям се в света на героите си и стартирам. Може да звучи необичайно, само че схващам всеки персонаж като автентичен човек, който ми споделя историята си.
Важно конкретизиране е, че писането е работа – даже да ти доставя наслаждение. Хубавото е, че не би трябвало да вървиш в офиса или да следваш избрана от различен стратегия за деня. Но основаването на разказ е съществено начинание. Всеки път, когато стартира нова книга, се усещам по този начин, като че ли съм застанала в подножието на планина, която би трябвало да изкача. Тогава се появяват подозренията и би трябвало да разгадавам на самодисциплината си и да работя крепко, до момента в който завърша историята. Хората постоянно се учудват какъв брой доста часове обричам на текста – изключително когато коригирам.
Кой (или какво) ви въодушевява, с цел да се посветите на такава трудоемка задача?
Добротата и решителността са двете качества, на които се удивлявам най-вече у другите. Искам да дам образец на децата си да бъдат непрекъснати в преследването на задачите си, както бях аз с писането. Но най-важното си остава да бъдем положителни към другите и към себе си.
За страдание, работата ми като публицист ме срещна с доста положителни хора, на които са се случили ужасни неща. Това обаче ми сподели какъв брой резистентен и самоуверен може да бъде човек, без значение от компликациите, пред които е изправен. Възхищавам се на силата на човешкия дух и се пробвам да го покажа в книгите си.
Намирам ентусиазъм на всички места към мен и във всеки човек, който срещам, всяко място, което посетя. Всички прекарвания ме учат на нещо, което прибавя повече дълбочина в книгите ми. Разбира се, в никакъв случай не пиша за действителни хора, само че употребявам всичко, което съм научила от житейския си път, с цел да основа реалистични облици.
Какъв съвет бихте дали на човек, който желае да бъде по-креативен или да последва стъпките ви като публицист, водещ или публицист?
На първо място – вярвайте в себе си, следвайте пристрастеността си и не спирайте! Пишете всеки ден, в случай че можете. Писателският гений е като мускул – нуждае се от извършения. И в никакъв случай не приемайте отхвърлянето като завършек на всичко. Това е просто затруднение, което да ви накара да потърсите нов път към задачата.
Откъс от „ Наблюдавам те “ от Тереза Дрискол
Юли 2015 година
Свидетелката
Ще ви задам един въпрос: какво бихте си помислили, в случай че видите двама мъже, които се качват във влака, и всеки от тях държи в ръце черна найлонова торба за боклук с незнайно наличие? Като майка на младеж, предстоящ на глоба поради нарушение на разпоредбите за сигурност в стаята си, си помислих: „ Не можахте ли да намерите подобаваща чанта, момчета? “
Те бяха гръмогласни и превъзбудени – щурееха по този начин, както щуреят мъжете на възраст сред двайсет и трийсет години. Качиха се във влака в последната минута, което накара пазача на перона да надуе яростно свирката си. След като си поиграха с автоматизираната врата – отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, което явно им се стори доста занимателно, заеха двете места до стойката за багаж. После видяха двете девойки от Корнуол, спогледаха се многозначително и се реалокираха на седалката зад тях.
Усмихнах се. Не си мислете, че съм сухарка. И аз съм била млада.
Наблюдавах девойките, които внезапно притихнаха сепнато. Едното от тях се ококори и погледна към приятелката си. Да, единият от мъжете беше удивително хубав – приличаше на модел или на член на музикална група. Спомних си това изключително чувство в стомаха.
Сигурно ви е познато.
Ето за какво въобще не бях сюрпризирана, нито възмутена, когато момчетата се изправиха на крайници и красавецът се наведе над облегалката на седалката, „ чудейки се дали девойките не биха желали да им донесе нещо от вагон-ресторанта, защото щял да отскочи до него “.
Запознанство, хилене и танцът стартира.
След двете кафета и четирите бири момчетата към този момент се бяха включили към девойките. Четиримата седяха задоволително покрай мен, с цел да мога да чувам диалога им. Знам, знам. Не би трябвало да го върша, само че към този момент загатнах за това. Не забравяйте, че бях отегчена. А те разговаряха на всеослушание.
Момичетата повтаряха нещата, които бях научила от бърборенето им. За първи път пътуваха сами за Лондон. Това бе подарък от родителите им по случай завършването на образователната година. Имаха резервирана стая в един на ниска цена хотел, билети за „ Клетниците “ и бяха извънредно разчувствани.
– Шегувате ли се? Досега не сте ходили сами в Лондон? – Карл, момчето, което приличаше на член на музикална група, бе изумен. – Лондон е рисково място, девойки. След като излезете от театъра, не би трябвало да пътувате с метрото. Хванете такси. Чувате ли ме?
Карл ми ставаше все по-симпатичен. Той предложи на девойките няколко магазина, а също и един клуб, където щяха да бъдат в сигурност, в случай че желаят да послушат прилична музика и да потанцуват след спектакъла. Написа името на клуба на едно листче. Познавал телохранителя.
– Кажете му, че сте мои приятелки.
Ана, по-високото от двете девойки, се зачуди за какво мъжете носят тези черни торби. Изпитах скрито удовлетворение поради този въпрос, защото самата аз бях любопитна, и се усмихнах, предчувствайки метода, по който тя щеше да стартира да им се присмива: „ Всички момчета са идентични. Толкова сте небрежни. Всъщност с какво се занимавате? “
Но не стана по този начин.
Оказва се, че двамата млади мъже преди малко са излезли от пандиза. Черните торби съдържаха персоналните им вещи…
А на идната заран в хотела…
Първо включих тв приемника, а след това чайника. И той настъпи. Мигът, който застива, преди да продължи, излизайки отвън стаята и отвън града. Отрязъкът от време, в който съзнавам, че животът ми в никакъв случай повече няма да бъде същият.
Абсолютно в никакъв случай.
Предишната нощ бях изключила звука на тв приемника, до момента в който гледах филм със надписи, с цел да не тормозя хората в прилежащите стаи. Но не изпитвах никакви подозрения по отношение на фотографията, която бе от страницата й във Facebook. Тя бе красива. Зелените й очи блестяха, а русата й коса се спускаше на талази върху раменете й. Разпознах остров Сейнт Майкъл зад нея.
Тялото ми като че ли се бе отдръпнало обратно – минало бе през възглавницата, през таблата на леглото и през стената, и към този момент гледах екрана отдалече. Екрана, върху който пробягваха отвратителните, злокобни думи: „ Безследно изчезнала… Ана… Безследно изчезнала… Ана… “. Чайникът засвири яростно и запрати облаци от пара към огледалото, до момента в който организирах въображаемо телефонните диалози.
С полицията. С Тони.
Мрачна и смразяваща поредност от комплицирани думи. И нито една от тях не бе безапелационна.
„ Трябва да ми повярвате, че имах намерение да се обадя… “
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ